Лятото на 2015. Диагноза рак ( остра левкимия )
Държава - България.
Социален статус – обикновен човек, работещ за минимална заплата във все още останалото българско производство, тежка химическа промишленост.
Четвърти - терминален стадий.
Няма надежда, няма лечение. Поне имаш осигуровки. Амин...
И какво от това?
***** по онкология ЕАД, в кв.******* ца.
Взимаш си направлението и попадаш в ЕАД -то. Преахпваш устни докато те настанят за лечение, с всичките си болки и без никакви сили останали в болното ти тяло, няколко часа, в коридора после подписваш за " химия" и попадаш в Ада, преди още да си умрял. Болните са навсякъде. Стотици. Млади, стари ТЯ неподбира. Тежките химикали се стичат през абокатите, обещаващи живот, но уви, не за всеки. Ако имаш късмет...
Хлътнали очи, жълти лица, изкривени от болки, опадала коса, слаби тела и поглед пълен с безпомощност и надежда едновременно. Бледи сенки на хора, някога били личности, останали безлики, нечути и незабелязани в собствената си агония. В собствената си държава. Може би някога са имали достийнство, били са щастливи, имали са семейства, имали са живот ? Попаднали веднъж тук, те вече нямат нищо. А близките, те са изтикани по коридорите, придружители на болните си роднини денонощно, за тях са предназначени коридорите. Да сломят глава докато 24 часовите грижи не натаежат над клепачите им. Или плочките до леглата на техните близки. Няма стол, за какво? Оставяш настрана всички неща които пише в "google" за грижата към човек след химиотерапия, с нулев имунитет, редуциран брой кръвни клетки...когато ти подават филия с маргарин за закуска? Или стара баничка? Докато лежиш в несменяните ти от месеци чарашафи... без имунитет..
Без извинения . Няма да се извинявам на никого, за татова, че близките ни умират така. И го видях с очите си. И няма да го крия. Както са го видяли и много хора и близките им.
В крайна сметка си си платил да умреш така. Платил си за изгнилата система. Цял живот работиш, удържат ти се пари за всякакви данъци, такси за подпомагане на същата тази изгнила посткомунистическа с привкус на демокрация система.
Лежиш и просто чакаш. Казано ти е, че лечение няма. Чакаш да умреш. Да умреш в България. Бориш се с инфекциите в следствие на липсата на имунитет, с болките, косата ти остава по възглавницата, вливат ти какви ли не химикали, а когато викнеш лекаря на смяна в 22;00 вечерта заради болките си, върху остатъка от теб се излива монолог и тирада на безхаберието, наглостта и нечовечноста, защо не те е заболяло по-рано на визитацията в 20;00 а притесняваш човек оставен да бди над тебе в оставащите ти няколко дни или седмица живот два часа по- късно?
Разбира се, не всички хора са еднакви, не всички са такива. НО е въпрос на късмет. Въпрос на късмет да Не се разболееш от рак, да Не живееш в България, и да Не попаднеш на такъв лекар във време на толкова високо технологично и духовно развитие на човечеството, и е въпрос на късмет ДА умреш по един достооен начин. Умрял, не толкова от нелечимия все още рак, колкото от пропиващите сокове на една гнила здравна система, в една мъничка държава и липса на човешкото в хората.
И в един миг всичко свършва. С една въздишка, с един последен поглед, поглед за сбогом с близките около тебе, с болничната стая, с болката, с мрака, с българското здравеопазване, умираш, а всъщност май си се спасил...
*Огромно благодаря на малкото лекари и сестри, които наистина са ЛЕКАРИ и се борят за животи, посветено на всички хора, които се борят, на тези които загубиха битката си, и на близките им. Без извинение към всичко, което преживяхме.
*Няма да посочвам името на болничното заведение от уважение и към малкото останали ХОРА, които наистина са там за да лекуват.
