Моята история. История като на повечето момичета. Големи мечти, преследване на щастието...и неудовлетворяваща реалност. Защо започнах този блог?  Всяка година покрай нова година и коледа, повечето хора съставят планове, списъци с цели, и т.н. които се оказват неосъществими в 80% от случаите и биват изхвърлени в кошчето, още в края на януари. Моят случай не е такъв. Имах всичко. Януари 2015г. Напуснах работа и започнах да се занимавам със собствен бизнес.  Работех, това което исках и обичах, а ми носеше и приходи, нямах шеф и имах достатъчно свободно време. Имах приятели. Прекрасно семейство, за което се грижех. Майка, с която се гордея и бяхме почти постоянно заедно, силно свързани и почти всекидневно прекарвах време с нея.Срещнах и прекрасен мъж...заживяхме заедно, разбирахме се идеално, свалих "така проблемните за всяко момиче 4 кг".  секси дънките отново ми ставаха, наблягах много на спорта и здравословното хранене. Не пия. Не пуша.Единствената ми слабост беше моткането из мола и шопинга. Прекарвах и много време при семейството си ( родителите си, които страшно много уважавам ) ..  приказка. И докато тъкмо си мислех как най- накрая на 28 години, започнах да живея живота си както искам...и се убедих, че много хубаво не е на хубаво, както казват старите хора. Аз съм отхората, които винаги са искали да изкарват сами парите си.Да печелят добре. Да имат каквото поискат. Да се грижат за семейството си. Да нямат шефове, да са независими. 
Докато в еднин прекрасен ден, майка ми влезе в болницата за контролен прегед след прекаранана анемична криза в началото на годината.
Постоя няколко дни, състоянието и не беше добро, нашето здравеопазване също, но чакахме изследванията. 
Ранна сутрин. Позвъняване от болницата.
Мълчание. Точно за една секунда живота ми се преобърна. Никога няма да забравя този ден. Тази секунда. Четвъртък сутрин. Лятото на 2015. Юни.
Обади се брат ми. След поредица изследвания ни казаха, че майка ни има левкимия.  Последен стадий. Четвърти. Шансовете били не нулеви, а отрицателни. Не се знаело, дори дали ще бъде жива в по - следващия понеделник. Най- тежката форма. С увреждания на всички органи и системи.Тежко състояние, и веднага ни изпратиха в специализирана болница в София за химиотерапия...
Следващата седмица бяхме в "раковата" - отделение по хематология..нещата ставах все по - зле. Навсякъде хората бяха еднакви. Без коса, жълти бледи, обречени и борещи се с болката. Всеки ден умираха хора, но не губех надежда. Мислех позитивно, както ни учат всички...бях оптимист...грижихме се денонощно. Започна химиотерапията. След две седмици влошаване майка ми почина. В ръцете ми. В ужасяващи мъки.
Ситуацията с мъжа ми вкъщи ставаше напрегната. Караниците станаха ежедневие. Имахме известни проблеми с парите, аз неможех да върша никаква работа, заради ходенето в болницата като придружител всеки ден. На него не му плащаха. Напрежението ескалира на няколко пъти..опитвахме да преодолеем трудностите и проблемите. Доскоро безоблачната ни връзка се беше превърнала в бомба с часовников механизъм. Напрежението се усещаше от сутринта. Въпреки това всеки ден в цялата борба с левкимията бяхме заедно. 
Изведнъж от безгрижния живот, пиенето на кафета по цял ден ежедневието се превърна в ад. За две седмици загубих най- важния човек в живота си по нелеп и мъчителен начин. Вместо свадба трябваше да организирам погребение. Нещата не свършват дотук. Нека включим и две неуспешни бременности в рамките на половин година.
Ей така за разкош. И не на последно място ...фалит. И болезнена  раздяла с мъжа ми. Трю стори както се казва. Без работа. Без мъж до себе си. Без пари. Без дом.Сама. Само с една чанта дрехи. Понеже останалите ми бяха откраднати посред бял ден в центъра на София. Целия ми свят рухна и се срина. Сметките идваха. Приход - нула. Вноски за кредит,телефони..интернет...малко по малко вместо да си стъпя на краката след тоновете изчетена литература за позитивизъм, аз потъвах. Зарязах здравословното хранене и тренировките. Ксчих четири - пет килограма...класика в жанра. . Дните минаваха, а нищо не се случваше. Не излизах. Изолирах се от приятелите си. Семейството ми беше силно разтърсено от смърттса и претърпя огромна промяна. Изолирахх се и от тях. Опитвах да се мотивирам, да тренирам да продължа с потъналия си бизнес, да оправя нещата. Минах на диета. Опитвах се да се накарам да излизам, да оправя отношенията с мъжа си...давайки си сметка, че проблемите покрай нас влошиха връзката ни. В дадени моменти ми писваше от самата себе си, деструктивното изолирано поведение пак се появяваше. Пак започнах с нездравословните боклуци, чаша вино..две....и затваряне вкъщи. Не веднъж ме спохождаха мисли за самоубийство. Имах нужда от помощ. От приятели,семейство,може би психотерапия...но нито приятелите, нито семейството бяха до мен като имах нужда. Единствено мъжа ми, с когото все още бяхме в много лоши отношения. Съвсем ми писна от себе си. Реших да използвам тези лоши събития в живота си, като катализатор. Да променя себе си. Да опитам отново да постигна всичко, даже и повече. Заради себе си, заради майка ми. Само като стигнеш дъното, можеш да осъзнаеш какво е там и да не искаш никога повече да го виждаш. След прекарана тежка алергия, спрях лошите хранителни навици. Започнах да спортувам отново. Шест пъти седмично. Започнах отново да препрочитам мотивираща литература. Позитивни афирмации. "Приятелите", които не намерих до себе си, през трудния си период, си останаха в миналото. Блокирах фейсбук прифила си. Предложиха ми работа. Започнах да градя наново бизнеса си. Като опитах и още един, знаейки че няма да ми донесе нужните приходи веднага. Но и знаейки, че по- добре да правя нещо креативно,отколкото да затъвам. 
Очаквайте да видите до къде може да стигне човек, сам...от дъното.